Ще те чакам...

Сбогом да ти кажа днес, не мога.
Очите ми се давят във сълзи.
Бушува в мен, от теб разпален огън,
а мисълта, че си далеч - кърви.

Не се отдалечавай. Не, не искам.
От самотата винаги боли.
Любов не мога вечно да подтискам.
Подтиснатата обич най-горчи.

Кънтят в главата ми безброй въпроси.
Отговор на всички търся аз.
Без теб усмивките ми, ще се скитат боси,
А шепот ще е звънкият ми глас.

Не си отивай! Моля те! Почакай!
От себе си аз искам да ти дам.
В стаята ни бавно пада мракът,
а всъщност стаята, ни беше храм.

Замлъкнаха камбаните които
тържествено огласяха вестта,
че пак при мен със болките си скрити
се сгушваш и осмисляш вечерта.

Довиждане ти казвам и ще чакам.
Зная, ще се върнеш пак при мен.
От гарата когато тръгне влака,
на нея се завръща някой ден.


Валентин Йорданов