Остани!

Целувам те за стотен път в нощта.
Не ме отпращай... искам да остана.
И да ти шепна пламенни слова,
докато сенките ни бягат по тавана.

Не казвай нищо... нека помълчим,
обвити от прегръдката на мрака.
Думите болят, но нека си простим
за мислите, за грешките, и за делата.

Тръгвам, тъй както ти го пожела...
А стъпките ти във сърцето още парят.
И сякаш вятърът довява твоето: „Ела”,
след него ехото, което го повтаря.

Аз тръгвам, ала мога да се върна,
Повикаш ли ме тихичко по име.
Чуя ли те... знам... ще те прегърна,
прошепвайки в ухото ти: „Люби ме”.

Ще рухнат всички каменни прегради...
Но ти мълчиш, а съмва се... и дъжд вали...
Сега си тръгвам... Няма ли да се обадиш
и след мене да извикаш: „Остани!”?

/izibel/