Очите ми търсят реалност.
Пръстите ми търсят вените ми.
Има куче до крака ти,
което трябва да се скрие от дъжда.
Падам, защото се пускам.
Мрежата под нас загнива.
И очите ми търсят реалност,
а пръстите ми – вени.
Огънят ни топли,
но никъде не е безопасно от бурята.
Не мога да гледам това,
което си позволих да бъда –
порочен и изтощен.
Затова докато ти пиша
за стореното и това, което предстои,
може би ще разбереш
и няма да плачеш за този човек.
Заслужих да бъда нещастен.
Моля те да ми простиш.
Очите ми търсят реалност.
Пръстите ми – вяра.
Докосвам нещо чисто с мръсна ръка.
Докосвам нещо чисто и го правя боклук.
Огънят ни топли,
но никъде не е безопасно от бурята.
Не мога да гледам
това, което си позволих да бъда –
порочен и изтощен.
Затова докато ти пиша
за стореното и това, което предстои,
може би ще разбереш
и няма да плачеш за този човек.
Заслужих да бъда нещастен.
Моля те да ми простиш.
Моля те да ми простиш.
Моля те да ми простиш.
Толкова ниско, небето е единственото, което виждам.
От теб искам само да ми простиш.
Скрий бедното куче от дъжда,
макар че той ще иска да е навън отново.
А аз плача на тази улица.
Признавам си за всичко пред дъжда.
Но излъгвам, когато съм пред огледалото -
онова огледало, което счупих,
за да си прилича с лицето ми.
Огънят ни топли,
но никъде не е безопасно от бурята.
Не мога да гледам
това, което си позволих да бъда –
порочен и изтощен.
Затова докато ти пиша
за стореното и това, което предстои,
може би ще разбереш
и няма да плачеш за този човек.
Заслужих да бъда нещастен.
Моля те да ми простиш.
Толкова ниско, небето е единственото, което виждам.
От теб искам само да ми простиш.
Скрий бедното куче от дъжда,
макар че той ще иска да е навън отново.
Очите ми търсят реалност.
Пръстите ми търсят вените ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар