Докосни, докосни пламъка на желанията, отричайки болката, А пръстите ти са в огъня. Погледни, погледни в пламъка на свещта, Виж пламъка на живота и моето заклинание оживява...
Вкуси любовта, Магията на Луцифер, която те сковава. Страстта и болката са едно цяло, Заспиваш в огъня.
Вкуси любовта, Магията на Луцифер, която те сковава. Усещаш какво причинява и си опиянен от любов, Заспиваш в огъня.
Впивам поглед в пламъка, а огънят изгаря. И зова името, за което копнея.
Вкуси любовта, Магията на Луцифер, която те сковава. Страстта и болката са едно цяло, Заспиваш в огъня.
Вкуси любовта, Магията на Луцифер, която те сковава. Усещаш какво причинява и си опиянена от любов, Заспиваш в огъня.
Изкуството да се възпитава твърда воля и честно поведение се състои ето в това:
Ако говорим за вечно продължаващото: нищо не се устремява така надалеч както далновидните замисли. Ако говорим за спокойствието, няма по-голямо спокойствие от това да си спокоен в незавидно положение. Ако говорим за насъщното: няма нищо по-насъщно от възпитаването на добродетел. Ако говорим за радостта, няма нищо по-радостно от любовта към доброто. Ако говорим за духовното, няма нищо по-духовно от крайната искреност. Ако говорим за разума: няма нищо по-разумно, от вникването в най-дребните неща. Ако говорим за щастието: няма нищо по-щастливо от безметежния живот и пълнотата на познанието. Ако говорим за нещастието: няма нищо по-нещастно от ненаситните желания. Ако говорим за горестите: няма нищо по-горестно от раздора между сърцето и духа. Ако говорим за бремето: няма нищо по-обременително от неспокойствието и суетата. Ако говорим за скуката: няма нищо по-скучно от постигнатото без труд. Ако говорим за помрачението: няма нищо по-помрачително от алчността и липсата на достойнство. Ако говорим за тъгата: няма нищо по-тъжно от онова, което изчезва за миг. Ако говорим за опасностите: няма нищо по-опасно от това да разчиташ на подозрителен човек. Ако говорим за пораженията: няма по-кратък път до поражението от самолюбието и алчността за богатство
Преди да дойде есента и лятото да си отиде, по спуканите керемиди луната слиза на света: клепач в тополата подпре и го загледа като птица, а котешката й зеница очите му ще издере.
(И става тази нощ тогава най-подозрителната нощ. Луната мрачно управлява притихналата си държава и свети бяла като нож. В седефената є мъгла щурците пеят възкачени по най-високите стебла, преди да рухнат овъглени, безкрили и обезглавени из окосените поля; докато в празните легла реките вените си режат
и хич не щат да забележат как тъпо биволите стенат между ярема и остенът срещу водата придошла.)
И замирисва на море човекът в угарите тъмни и синурите им бездънни оставя друг да дооре, луната яростно напича издъненото му седло и корена си той отсича с едно разлистено крило.
...Преди да дойде пролетта и зимата да си отиде, по спуканите керемиди човекът слиза на света и в розовата му слана петите си отупва боси... А в шепата си празна носи две-три пшеничени зърна.
Очите ми търсят реалност. Пръстите ми търсят вените ми. Има куче до крака ти, което трябва да се скрие от дъжда. Падам, защото се пускам. Мрежата под нас загнива. И очите ми търсят реалност, а пръстите ми – вени.
Огънят ни топли, но никъде не е безопасно от бурята. Не мога да гледам това, което си позволих да бъда – порочен и изтощен.
Затова докато ти пиша за стореното и това, което предстои, може би ще разбереш и няма да плачеш за този човек. Заслужих да бъда нещастен. Моля те да ми простиш.
Очите ми търсят реалност. Пръстите ми – вяра. Докосвам нещо чисто с мръсна ръка. Докосвам нещо чисто и го правя боклук.
Огънят ни топли, но никъде не е безопасно от бурята. Не мога да гледам това, което си позволих да бъда – порочен и изтощен.
Затова докато ти пиша за стореното и това, което предстои, може би ще разбереш и няма да плачеш за този човек. Заслужих да бъда нещастен. Моля те да ми простиш. Моля те да ми простиш. Моля те да ми простиш.
Толкова ниско, небето е единственото, което виждам. От теб искам само да ми простиш. Скрий бедното куче от дъжда, макар че той ще иска да е навън отново.
А аз плача на тази улица. Признавам си за всичко пред дъжда. Но излъгвам, когато съм пред огледалото - онова огледало, което счупих, за да си прилича с лицето ми.
Огънят ни топли, но никъде не е безопасно от бурята. Не мога да гледам това, което си позволих да бъда – порочен и изтощен.
Затова докато ти пиша за стореното и това, което предстои, може би ще разбереш и няма да плачеш за този човек. Заслужих да бъда нещастен. Моля те да ми простиш.
Толкова ниско, небето е единственото, което виждам. От теб искам само да ми простиш. Скрий бедното куче от дъжда, макар че той ще иска да е навън отново.
Очите ми търсят реалност. Пръстите ми търсят вените ми.
