Пропускане към основното съдържание

Публикации

Показват се публикации от Декември, 2009

НОВАТА ГОДИНА

Безименна идвам. Вий дайте ми име!
И празна дохождам. Вий дайте в мен плод!
Такава ще бъда, каквато сами ме
изваете вие във своя живот.

Щастлива наричат ме Нова Година
онез, що не знаят, че празен съм съд.
Аз пусто поле съм, което в градина
цветуща превръща единствен трудът.

От мен радост чакат онези, които
в съдбата измамна са вдали сърце.
Аз буен поток съм и в мойто корито
се крий златен пясък за смели ръце.

Аз взимам и давам. Въздигам и свалям.
Аз водя към Бога, към ада влека.
Аз чистя душите и в грях ги окалям.
Аз давя и къпя — чудата река.

Безименна идвам. Вий дайте ми име!
Безлика дохождам сред вас във света.
Такава ще бъда, каквато сами ме,
о, люде, отпратите към вечността.

Отдаване

Нощта отново взе ме е своята прегръдка
и стисна силно - душата ми заплака.
А Мрака разкрива леко своята загадка
и сърцето ми, само, във страх зачака...
Сълзите ми в черни перли се превръщат.
Очите ми, невиждащо се взират в мрака.
Ръце протягам и искам да прегръщам.
Устните ми шепнат, но кой ли там ги чака...
Тялото ми търси нежен допир, стари ласки -
назад във времето да ме захвърлят,
за да ме върне пак на светлината в Рая
и мойте чувства живи да запазят.

Но аз не искам!
Нощта прегръща страстно,
Мрака люби ме в екстаз...
Да властвам в Ада ми е обещано -
отдавам се на тази мрачна страст...

/Вили Димова/

Ще те чакам...

Сбогом да ти кажа днес, не мога.
Очите ми се давят във сълзи.
Бушува в мен, от теб разпален огън,
а мисълта, че си далеч - кърви.

Не се отдалечавай. Не, не искам.
От самотата винаги боли.
Любов не мога вечно да подтискам.
Подтиснатата обич най-горчи.

Кънтят в главата ми безброй въпроси.
Отговор на всички търся аз.
Без теб усмивките ми, ще се скитат боси,
А шепот ще е звънкият ми глас.

Не си отивай! Моля те! Почакай!
От себе си аз искам да ти дам.
В стаята ни бавно пада мракът,
а всъщност стаята, ни беше храм.

Замлъкнаха камбаните които
тържествено огласяха вестта,
че пак при мен със болките си скрити
се сгушваш и осмисляш вечерта.

Довиждане ти казвам и ще чакам.
Зная, ще се върнеш пак при мен.
От гарата когато тръгне влака,
на нея се завръща някой ден.


Валентин Йорданов

Подарък

Как потрепва твоето тяло под моето...
Как сладко настръхваш... слади...
Всеки досег е малка наслада...
А безсрамно шоколадът горчи...
Ти замлъкна...
Не дишаш, така ли?
Няма въздух за твоите устни...
Няма въздух, а само забрава...
Тъй ти действам - ми каза - нали?
Ще помогна... с целувка отдавам

своя дъх, своя дъх до зори...
Искаш още!...
О-o, продължавам...

... А навън отдавна вали...

Да докосвам желаеш до болка?
Тази болка във тебе крещи...
Аз те чувам,
не чувстваш ли само
моите устни, ръце и коси?...

Аз те любих,
а ти… подари ми мечти…

Сън

Луна магьосница покани ме във своя плен,
покри главата ми със рой звезди,
душата ми поръси тя със звезден прах
и прати ме в страната на владетеля Морфей.

А той – вълшебник стар –
с един замах дари ми сън
и в негов плен душата ми политна –
отдадена на друга пламенна душа:
в камина стара пламъците заиграха,
а пред тях – две тела в едно се сляха,
танцуващи един-единствен танц,
изпълнен с много страст, завладени от екстаз...

Сребристи капки пот блестят по гърбовете,
пореден стон разрязва сластно тишината –
вплетени ръце, очи в очи, устни впити в устни жадно –
две тела, вплетени в едно, танцуват вечен танц, пленени от любов...